Колко време трябва да мине......колко още трябва да чакам.....не искам...не мога..... Дори не зная колко дни са минали от онзи ден, черното петно, което сама замъглих…петното, което не можах да изпера…не можах да го изтрия с нищо…. Петното на паузите без думи, мълчаливите ни погледи, лъжливата ми сила, с  която те оставих да си тръгнеш....А исках да кажа толкова много неща, исках да кажа „Спри....не си отивай, имам нужда от теб...върни се....”, но уви, мълчах. Полза никаква. Смисъл никакъв. Болка…..много. Сякаш съм сънувала…

   Отказвам да приема, че....отказвам......

   Но аз не съм....ние сме заедно...аз ти се усмихвам....казваш ми, че ме обичаш... целуваш ме нежно и….боли.....боли  ужасно, целувката отново е фалшива, просто игра на моето въображение, игра, в която се научих да губя, но не и да приемам загубата....отказвам да приема....Просто спомени, които ми се иска да са настояще, бъдеще....спомени, които сънувам....

   Мразя да се събуждам с мисълта, че те няма....мразя да те търся постоянно....мразя случайностите, на които постоянно разчитам, за да видя очите ти....мразя черните петна....

    Вярвах искрено...вярвах наивно....вярвах , както вярвам само на очите си....вярвах ти, защото исках да ти вярвам! Исках да бъда най-хубавото нещо в живота ти, исках да преобърнеш земята, само за да се чувствам добре.....исках...искам.....

И отказвам да приема, че .....Знам, че е егоизъм, но признавам исках, много исках!!!

    Къде не те разбрах? Какво не успях да ти дам? Защо не ми каза нищо, защо увеличаваше броя на петната, които пораждат само догадки, петната, които няма да мога да изтрия............? Защо?

    Мразя ги, защото ме карат да страдам, мразя всяка неказана дума, всеки потиснат порив, всяка вероятност, всяка очаквана случайност. Не мога да оставя мълчанието да определя дните ми, не мога да спра да подреждам неподредените си мисли....защото отказвам да прима, че ти се отказа....Отказа се от думите, отрече се от тях....отказа се от.....НЕ, ОТКАЗВАМ ДА ПОВЯРВАМ!!!