Опитах се...
  Оставих те, ти тръгна! Не исках. Не, не исках да те пускам. И с риск да те загубя, с риск да ме боли сега, направих го.
  Оставих те, ти тръгна...Тръгна да търсиш...какво? Това , което ти липсваше, това от което имаше нужда...? Опитах се да ти го дам, опитах се...Не ме погледна дори! Ужасно е...боли, наистина боли...
  Къде си? Намери ли? Намери ли....себе си?...Мълчание...тишината, която натрапчиво и безпардонно, въпреки ролята си,...казва всичко. Тиха и провокираща. Главата ми е пълна с вероятности и предположения...Отговорите закъсняват понякога твърде много, идват не навреме, без значение...Не искам да ги чуя.
  Но не, не е късно...кажи ми...Ти тръгна...къде си? Защо тръгна?...Какво не направих, за да не спреш?  Защо?
  Бях силна. Да бях силна и успях да се държа, не паднах, не разреших на сълзите ми да потекат. Бях силна. Оставих те да си отидеш. Но с риск, при които загубих...Сега тишина. Сега болка. Слаба съм. Мислите ми ме разяждат, не остана истина, в която да няма съмнение. Хиляди въпроси, вероятности, анализи...и пак въпроси. Генератори на болка.
  Опитах се да ги задам на теб...къде са отговорите? Наистина ли нямат значение...наистина ли си тръгна? Не разбрах. Не разбирам и сега. Защо? Какво намери...без мен? Не ти ли липсвам...
  Опитах се...Върви!!!

Страхотно си го написала! Поздравявам те!

Blagodarq ti:)

Dobre.! Ще намериш отговори.