Постинг
13.07.2009 21:43 -
Път
Тръгнах напред, нали трябва да вървя само напред?!!! Но къде е това "напред".....Напред към целта, разбира се! Но как можеш да следваш нещо, за което няма измислен път, а дори и да има, то той е задръстен от "новия" ни начин на живот?! Пътят, по който никой вече не иска да върви, защото е каменист, черен...защото няма асфалтова настилка, защото не можеш да караш по него със 180 (не е магистрала със полуголи украшения)...Пътят, по който се върви пеш...Моят път....непроходен, задръстен ( като за задръстени), дефицитен по картите, без номер за разпознаване, без предупредителни, забранителни и какъвто и да било вид знаци.
Тръгнах. Унесена в мечти. С търсещ, жаден и малко уплашен поглед. Без водач и без последователи. Сама. Пътят наистина беше каменист, стръмен, дори не приличаше на път. Скоро никой не беше минавал от там. А толкова много искаха...
Причината - до болка известна! Наличие на страх. Липса на смелост. Защо? Омръзна ми да се страхувам от това, което искам. Омръзна ми да вървя по асфалтирани пътища. Омръзна ми да се ръководя от знаците. Искам да вървя без предупреждение, че трябва да спра и да пропусна тези с предимство...Те бяха толкова много, не искам да чакам! Отцепих се. Eдна задръстенячка, която не харесваше начина им на живот, не харесваше низките им ценносто и престорени усмивки, не харесваше себе си, изглеждаща като тях...Не ме е страх да избягам.
Трудно произнесох тези думи. Не съм сигурна дори, че казах нещо. Отключих входната врата, взех чантата, с всевъзможните непотребни вещи в нея, обух се, заключих. Тръгнах напред, запалих колата и газ по магистралата. Стоп. Изчаквам.....Тръгвам отново. Къде? Напред?!
.........страх ме е от самотата.........
Тръгнах. Унесена в мечти. С търсещ, жаден и малко уплашен поглед. Без водач и без последователи. Сама. Пътят наистина беше каменист, стръмен, дори не приличаше на път. Скоро никой не беше минавал от там. А толкова много искаха...
Причината - до болка известна! Наличие на страх. Липса на смелост. Защо? Омръзна ми да се страхувам от това, което искам. Омръзна ми да вървя по асфалтирани пътища. Омръзна ми да се ръководя от знаците. Искам да вървя без предупреждение, че трябва да спра и да пропусна тези с предимство...Те бяха толкова много, не искам да чакам! Отцепих се. Eдна задръстенячка, която не харесваше начина им на живот, не харесваше низките им ценносто и престорени усмивки, не харесваше себе си, изглеждаща като тях...Не ме е страх да избягам.
Трудно произнесох тези думи. Не съм сигурна дори, че казах нещо. Отключих входната врата, взех чантата, с всевъзможните непотребни вещи в нея, обух се, заключих. Тръгнах напред, запалих колата и газ по магистралата. Стоп. Изчаквам.....Тръгвам отново. Къде? Напред?!
.........страх ме е от самотата.........
Няма коментари