Начало.
Имаше някаква разяждаща сила. Толкова плавно навлизаше във вените, караше ги да се напрягат...сякаш кръвта се движеше хаотично и неестествено, а сърцето....сърцето се свиваше.....от страх, от болка. Разяждаща сила. Пулсиране. Хаотично. Страх. Болка....
Мълчанието. Мълчанието притежава тази ужасна и неясна сила, предвестник на разрухата, на болката, на предположенитята, на страха, на лудостта.
Двама. Момче и момиче. Привличане, което просто се случва. Хаотично прескачане на флуиди. Погледи, в които прозира желание.... Не се познаваха, не си говореха, но се гледаха така сякаш винаги са чакали точно този момент. Сладък момент. Неизвестното не ги плашеше, играеха си с погледи и не мислеха. Не, не мислеха дали отново ще се видят, дали ще усетят вкуса на желанията си, дали туптящото нещо отляво и отсреща по-същия начин тупти. Не мислеха. Те знаеха.
Погледите им се пресичаха, гледаха се и сякаш си говореха...А мълчаха! И двамата бяха от типа хора, (мразя да категоризирам хората в типове, но...) бяха от хората, които след предателство трудно споделят, трудно се отдават на желанията и трудно побеждават страха от следващ удар под кръста. Затова не говореха....за нищо, разбираха се с погледи. И двамата знаеха колко силно се желаят, знаеха също, че липсва смисъл в незапочнатите им разговори, че някой од двамата е влюбен, че нищо няма да започне, че ще остане скрито дълго време. Знаеха, просто знаеха....и мълчаха. Привличането на флуидните им погледи започна да се превръща в нетърпимост, от онази сладко-горчива, но безпричинна сдържаност, която подлудява..........
Целунаха се, прегърнаха се силно, прекараха няколко истински мигове, които щаха да запомнят....Истински мигове?! Всичко между тях беше само мигове, кратки фрагменти от една дълга филмова лента, падрон, от две дълги филмови ленти – нейната и неговата...Знаеха и мълчаха. Това им беше достатъчно. Недостатъчно беше любопитството за мислите на другия.....и вниманието, и изразяването....
Мълчанието. Това коварно мълчание....започна да тежи! Погледите им загубиха предишната страст, предишното безнаказано желание за грях.....Грях ли казах? Не, те не мислеха, че грешат.....защото просто не мислеха, те знаеха....Последва целувка, от онези, за които мечтаеш вечер, когато заспиваш..от онези, които карат всяка клетка да крещи......обичам те. И няма думи, дори когато имаше крайна нужда, нямаше думи....нито един от двамата. Мълчание. Още повече започна да тежи. Последва......поредна целувка, беше от онези, които издават нетърпимост, жажда за живот...Поредният миг, който просто се случва и нарушава баланса. Поредният излишен кадър от филмовата лента (и от двете). Поредната проява на страх....
Двама. Тръгнаха в различни посоки. Преди това се погледнаха, сякаш си казаха нещо...може би, че ще се видят пак?! Не. Не казаха нищо.....погледите им издаваха само усещането за тежест, за разруха.......но за желание. Желание за какво?.....Нещо, което се нуждаеше от думи, техните думи... Последва мълчание....
Спирам дотук, защото мълчанието има разяждаща сила, която започва плавно да навлиза във вените ми, а сърцето......сърцето се свива. Силата му разяждаше дори надеждата за следващ излишен кадър.......
Хаотично пуслиране. Лудост от страх. Предположения за болка. Разрушени мисли. Без смисъл.
Край.
